Кралицата на копието – Антоанета Селенска

Г-жо Селенска, избройте ни титлите, които сте завоювали през годините.

Започнала съм от много малка развитието си в спорта. В ранните години – 1978 г., станах трета на Европейското първенство за юноши и девойки, бях на 15 години. След това започнах с по-големи натоварвания и тренировки и успехите дойдоха веднага.

Талантът никога не може да остане скрит. Това е едно от нещата, които притежавам. Всеки спортист трябва да го има. Това, което не  притежавате, вие ще го изработите в тренировките. Тази година, за която ме върнахте в спомените, е върхът на моята спортна кариера. В тази същата 1981 година аз станах европейски шампион за девойки, носител съм на Европейска купа. Това са отборни състезания, които наистина задължават представянето да бъде максимално  добро. На Световна купа отидох да участвам и представлявах отбора на Европа. В лицето на Антоанета Селенска виждат европейския отбор. И трябваше наистина да се представя достойно. Всички стават първи, втори, аз не мога по-назад. Имах колежка от Европа. Двете участвахме в тоя европейски отбор и Европа стана световен шампион като отбор. След световните титли дойде и злощастната година, когато се контузих. И може би психически не успях да се измъкна от тая пропаст. Един голям спортист преодолява всичко. Опитах се да преодолея, но нещо не ми е достигало. Не мога да си обясня какво. Аз съм се състезавала допреди 2 години. Възрастта ми е доста голяма. След откриването на нашия спортен клуб участвах в държавни състезания. Престижна възраст имам и престижни места съм заемала. Това не говори добре за българския спорт, все още не може да се развиваме като през 80-те години (на 20. век). Аз се гордея, като влизам в това училище и съм готова да се разплача от самия материал, който гледам (документален филм на БНТ за А. Селенска) – вълнуващо е. Дано всички вие да имате такива моменти, когато се върнете години назад. Като малки не оценявате тези успехи, но като израснете, виждате, че наистена си е заслужавало. Шампионска титла в България, участие на Балканските игри, безброй пъти съм ставала шампионка на Балканите, носителка на Европейска купа. Това са моменти, които не могат да бъдат забравени. И е хубаво, че има такива моменти, в които вие ще си спомняте, че е имало една световна шампионка и рекордьорка, която ни говори нещо. Може на някого да помогна, макар и с думите, които говоря.

Почти всичко е изказано в този материал – много добре сте го подбрали. Той е преди олимпиадата в Гърция. Материалът е една изповед за мене, за тренировките ми, за дейността ми. Аз имах „лошата“ участ да тренирам в Търново с много добър треньор – той почина. Трябваше да отида на друго място. Смяна на трениривки, на треньор, на базата. Учех като вас в Спортното училище. И в един момент се наложи да замина за Казанлък, там да работя и да тренирам и да идвам във Велико Търново на училище (на индивидуален план на обучение). Трябваше да се явявам на изпити, никак не беше лесна задачата ми. Въпреки всичко успях. Аз съм талант, определено съм талантлив състезател. Всички вие, щом сте в това училище, не може да не сте талантливи. Вашите специалисти са ви подбрали. Талантите са във вас. Вие трябва с тяхна помощ да се доразвиете, те  ще ги обработят. Вие всички сте подбрани с конкурс. И аз така бях подбрана – с конкурс. Моят треньор, специалистите са видели нещо в мене и затова настояваха да тренирам тази дисциплина. В един момент реших, че ще тренирам средни и дълги бягания напук на техните желания, да тренирам хвърляне на копие, че виждат в мене голям талант в копието. Но не се получи с инат да вървя срещу тях. Те добре са виждали моя талант и в коя дикциплина мога сто процента да се изявя. Не са сгрешили.

След 1980 г. се наложи да работя и да тренирам в Казанлък почти до края на спортната си кариера. Там също работеше много добър специалист и имам много хубави, но и много лоши моменти, хубави – когато постигаш големия резултат, когато се радваш на успеха, знаеш обаче какво има зад гърба на тоя успех – много работа, много труд, много пот. Изключителни тренировки, триразови на ден. Не съжалявам. Ако трябва да се върна, пак бих избрала същото училище. Аз се гордея с това, че съм възпитаник на Спортно училище. Спортистите са находчиви хора, те са обиграни след толкова години спорт. Имаме много добри спортисти – Весела Лечева – тя е възпитаник на нашето училище. Г-жа Лечева, освен че управлява бизнеса си, е изцяло във водите на политиката. И смея да твърдя, че е един добър политик. България се гордее с нас, къде не сме я прославили (гледайте тенис)! Позитивно мислете за себе си.

Кой е вашият клуб?

Спортен клуб „Етър 2007“, 7-8 години развива своята дейност. Вие имате много добри атлети, много добри треньори по атлетика в клуба на г-жа Георгиева. От тях ще чакаме голямо развитие. Медалите и успехите, които носят, са гордост за училището и за самите треньори. Това е трудът на треньора и вашият труд. Ражда се в успеха.

Участник съм на три олимпиади. Едната е алтернативна. През 1984 г. бойкотирахме Олимпийските игри в Америка. Това беше най-голямата грешка на соцлагера. Аз съм ощетена, аз може би щях да бъда медалист от олимпиада, а това право ми се отне. Единствено Румъния като социалистическа държава участва в тези игри. Кой ще ми даде този олимпийски медал, който загубих?! Деляха ни часове от заминаването. И изведнъж се появяват и казват: „Вие няма да участвате в Олимпийските игри“. Трудът, който си положил месеци и години … това е нечовешко. Това са политически истории, в които замесиха и спорта. Няма връщане назад.

Като гледахме филма за Вас, няма човек, който да не е възхитен от Вашето постижение. Сигурно биха ви завидели и древните герои. Ахил едва ли е можел да хвърля така копието. От каква възраст започнахте да се занимавате с хвърляне на копие и как вашият треньор е успял да Ви убеди да тренирате този мъжки спорт?

Започнала съм в V клас през 1974 година. Занимавах се с атлетически четирибой и многобой. И в тези дисциплини бях много добра. Тенденцията беше да стана добър многобоец. В по-късния етап на многобоя включиха и копието, дисциплина, в която щях да съм царица. Аз имам такава награда „Кралица на копието“. Малко хора в света могат да се похвалят с този вид награди. На най-добрата състезателка в света се връчва такава златна статуетка в Норвегия. Моята е от 1981 г. Опитвах и други лекоатлетически дисциплини – бягания, скокове и хвърляния. Моето направление е било най-добре подбрано от треньорите, които са погледнали на мене с окото на специалисти. На г-н Павлов му беше трудно да ме убеди. Той беше доцент, кандидат на науките, преродавател във Великотърновския университет. Щом е успял да ме агитира,  добре се е справил. Аз хвърлях 30 м, той говореше за 70. Видял е потенциала в мене. Желанието ми беше да се занимавам с акробатика в цирк. Странно желание, но добре я владея. Думите на Иван Павлов бяха: „По-голям цирк от това няма. Тук, в сектора на копие. Тук ще останеш“. Успехът дължа изцяло на него. Овладях всички тънкости на спорта и не ми беше трудно да стана световен рекордьор. Зад всичките ми успехи стои много работа и тренировки.

След колко години дойде първият Ви успех?

Още първата година – 1977, дойде първият ми успех – станах шампион на България с резултат от 40 м. Следващата 1978 г. хвърлих 47 м, 1979 г. – 57 м. Резултатът ми расте с по 10 м всяка година. Няма да забравя как в един момент иван Павлов се обърна и каза: „Изпитвам страх от това, че в един момент ще попиташ какво ще правим нататък“. През 1980 г. хвърлих 66 м. Приключих с тренировките в Търново и започнах в Казанлък. Там постигнах 71,88 м – световен рекорд. Дойдоха злополучните травми и операции. Много лишения има в спорта. Това не трябва да ви плаши. Никой не ти дава право да се огъваш. Като си болен – на стадиона. Там ще се оправиш по-бързо, отколкото на легло с антибиотици.

Успехите ми се качваха стремглаво до момента на травмата. Като добър състезател положиха много усилия да ме излекуват – медицински прегледи в няколко държави, операции. Постепенно започнах отвачало. Родих сина си. Прекъсвах три пъти и започвах от нулата. Тръгвам, много бързо набирам скорост и се включвам в големи състезания – Европейско първенство в Хелзинки.

Към какъв спорт ще насочите внука си?

При всички положения ще тренира. Баща, майка, баба, дядо, всички са спортисти. Какво – сам ще реши.

Не съжалявам, че избрах тоя път. Ако се бях отклонила, нямаше да бъда аз, нямаше да имам тази среща с вас. Това ми е било заложено – да бъда спортист.

Как се чувства един спортист на олимпиада?

На първата олимпиада се чувствах много странно. При последното си участие вече имах рутината. На първата олимпиада в Москва бях най-малката състезателка в националния отбор – на 17 години. Как си представяте едно дете, пристигнало от селото, включва се веднага в големия спорт и отива на олимпиада. Преди това съм излязла един-два пъти в чужбина и сега отивам в Москва. Огромно, огромно олимпийско село с много екстри за спортистите: ресторанти, възстановителни центрове, спацентрове. През 80-те всичко това е било интересно и любопитно за мене. Европейско първенство за девойки е едно, Европейска купа – друго, ОЛИМПИАДАТА е съвсем, съвсем друго нещо. Огромно състезание. Излизаш на стадиона, публиката реве, но не можеш да разбереш за какво, вика, радва се на успехите на някого. Попадаш в нещо неописуемо. Трябва да изолираш всичко, шум да не те интересува, нищо. Нямаш достъп да треньорите, нямаш право да контактуваш с тях и да ти дават указания. Ако съдиите забележат близост между треньор и състезател, те декласират. Две българки бяхме на тази олимпиада. Резултатът ми беше 61,60 м. Много добър резултат, но в България имах по-добър и се чувствах притеснена, че не мога да се реализирам напълно. Станах десета. На 17 години това е много добро класиране. Трябва така да се представиш,че да излезеш с гордо вдигната глава. Твърде добре съм се представила и всички бяха доволни, цялото ръководство. Те са виждали успехите ми в бъдеще. И те не закъсняха.

Според Вас задължително ли е един спортист, за да е успешен, да учи в спортно училище?

Ако съдя по себе си. Аз съм кадър на Спортно училище. Аз съм възпитаник на това училище. Задължително е да тренира при добър треньор. По-добре е, желателно е да сте в спортно училище, защото предлага такива неща, които другото не предлага – вие имате общежитие, подсигурени сте с храна, с лагери (може би правят лагер понякога в годината). Тези неща не биха могли да се случат в другото училище. Програмата ви се прави така, че да имате време да тренирате. Напред върви спортът. Училището е рамо да рамо с него. Това е също много важно. Не може да сте зле в училище, успехът ви да е слаб. След като започнах да тренирам специализирано, Иван Павлов дойде в училище и поиска да види бележника. Както се движех между 4 и 5, така станах между  5 и 6. Той каза: „Ако не си добре в училище, няма да идваш на тренировки“. Но аз исках да тренирам. Поставих си цел да уча в университета. Треньорът ми беше голяма опора, голям помощник – този, който ви съветва, начертава ви път и вие го следвате. Училището и спортът крачат заедно. Така се постига успех. Трудно е, но не е неизпълнимо. Вие имате добри учители, добри специалисти, те само се радват на успехите ви. А вие само трябва да тренирате и да имате успехи. Наистина чакаме спортът да разцъфне, да роди спортисти. Все още нямаме толкова много и е радостно, че училището го има, че се възстанови и че върви това училище. Ако аз имах възможност, също бих работила тук.

Колко олимпиади пропуснахте заради контузията?

Аз не съм ги пропускала.  Последната през 1996 г. в САЩ – това е, което пропуснах. През другото време работя, травмата става, мъчим се по всякакъв начин да я отстраним и пак се включвам.

Значи сте играли на олимпиада с травма?

Без това няма много спортисти. Тренираш ли усилено, готвиш ли се за голямо състезание, травмата те следи, тя ти е спътник. Затова са треньорите – да ви насочват как да работите. Неприятен е моментът на травмите.

Как се чувствате като учител?

Чудесно! Професията е много хубава. В V клас класният ръководител ни е дал да пишем кой какъв иска да стане. Изненадата ми беше в XI клас, когато си отворих листа и там пишеше: „Аз искам да стана учител“. На сто процента реализация. Младите хора зареждат. Аз съм доволна, че работя като учител. Сред учениците винаги има емоции.

Отнасят ли се с уважение към Вас като едно от златните имена на България?

Да. Там, където работя (Старопрестолна гимназия по икономика), почти всички ученици знаят коя съм, с какви успехи съм и имат респект.

Получавали ли сте оферти от отбори в чужбина?

Не съм, но съм имала възможност. В тези години – 80-те, нямаше такова движение на спортисти. Тогава не се разрешаваше този вид трансфер. През 90-те години имахме възможност да участваме в отбори на Европа. Участвала съм в отбор на Турция, която имаше нужда от добър състезател, в едно състезание. Трансферът е в колективните спортове – футбол, волейбол, баскетбол, не в индивидуалните. Ако участваш за България, но тренираш в чужбина, е много положително. Мирела Демирева, която е медалист на Олимпийските игри, не тренира в България. Това не означава, че няма добри спортисти, добри треньори в скока на височина. Но има значение базата, на която тренираме. Ние също имаме добри условия. Това е показател да добър резултат и за развитието на спортиста – добър треньор, добри условия, добро възстановяване. Всичко е комплексно.

Кое от този комплекс липсва на българския спорт?

На първо място липсваше базата. Сега започнаха да се строят стадиони, да се възстановяват. Във Велико Търново предлагаме затворен цикъл на подготовка – стадион, хотелска част за спортните клубове, които желаят да подготвят състезателите си и възстановителен център. Това е необходимо. Чакаме да се появят таланти.

Има ли Ваш възпитаник, който ще следва пътя Ви?

Да се надяваме. Работихме с ученичка – Тамара Косева, която учи в нашата гимназия. Тя три години е шампионка на България в дисциплината тласкане на гюле. Доста талантлива състезателка. Но ето какво значи да не си в спортно училище. Липсват и нещата, които на вас поднасят на тепсия – двуразовите тренировки, режимът, храната. Това има значение. Малки сте, след време ще разберете.

Колко години сте в активния спорт?

35 години – от 1974 допреди 2 години. (По наши изчисления – 40 години) Спрях, защото се чувствах неудобно да се появя на състезание и да заема място, които е отредено за един млад човек. Аз ще стана 4-та или 5-та – защо? Реших, че трябва да отстъпя на младите. Вече мога само да помагам в спорта.

От толкова много тренировки, състезания, имаше ли време за семейството, за приятелите?

Спортистите са малко лишени. Благодарна съм, че никой не ме упрекна в това, че нямам време за семейството си. Напротив. Те са ме подкрепяли. В моментите, когато не мога да бъда тук, те са идвали при мен. Приятелите нямат право да се обиждат, защото, когато човек се отдаде на нещо, следва пътя и целта. Опитвала съм се да компенсирам някои загуби, някъде с успех, някъде – не. В спорта има „жертви“.

Случвало ли Ви се е да Ви спират непознати хора, да Ви се възхищават, да Ви разпитват?

Да. Особено в тези години, когато си на върха и си в медийното пространство. Много често в София, където сме прекарвали целогодишно лагер. Случвало ми се е в автобусите или докато вървя. Чувстваш се по-странно. Не е Бог знае какво – днес те познали, утре – не.

Какво да пожелая на младите спортисти? Да сте здрави, да следвате вашите мечти! Изпълнявайте това, което треньорите ви казват, което ръководителите ви учат! И безспорно ще имате успех! Искам да виждам млади спортисти, с които да се гордее нашият град! Това е вълнуващо. И като кажете откъде сте – от Спортно училище – град Велико Търново – това е престиж. Пожелавам ви да станете добри и още по-добри спортисти от мен. Дай Боже между вас да има световен шомпион, световен рекордьор, с който да се гордее целият град и цяла България. Пожелавам ви от сърце.

Клуб „Спортна журналистика“

Be the first to comment

Leave a Reply